«Социалът ми взе детето.
Швеция. Тези, които носят отговорността за нашите деца, социалната служба във Веллингби, взеха детето ми преди девет години! Без да правят каквото и да било разследване! Никой не ми е звънял цели девет години...!

Ако твоят съсед си бие децата или ако ти подозираш това, би трябвало да звъниш до полицията. Полицията, на свой ред ще влезе в контакт със социалната служба, и социалната служба ще помогне на децата или по-правилно казано, на семейството. А така ли правят те в действителност?
Така те не сториха към мен и моя син, ние не получихме помощ а аз не съм била сина си.

Групата за деца и юноши към социалното бюро във Веллингби в Стокхолм, носи отговорността за всички деца и юноши във Хесселби – Веллингби. Шефът на секция Ульф Хааг и две социални следователки Ивонн Елькстрьоем и Лииса Строоут ми взеха детето преди девет години, без да правят никакво разследване.

Аз се преместих да живея в Хесселби Бряг през окт. 1995 г. Моят син беше 7-годишен и започваше в първи клас в училището Алтесхольмскуулан. През ноември 1995 г. помолих един родител в класа на сина ми да ми наблюдава детето.

Бях се успала сутринта когато трябваше да отида да си взема сина. Тогава тази жена отишла при госпожата в училище и й казала това. Тази родителка говорила и се жалила много, и след като бях новодомец и наскоро преместила се, то се оказах нейната нова тема за разговор. Училищният психолог се обадил на социалните служби.

През декември 1995 г. те ми звъннаха на вратата. Две жени. Казаха, че са социални следователки. Половин час седяха в кухнята ми. Питаха дали имам пари за коледа. Не влязоха в стаята на сина ми. Имах три стаи и кухня. Аз съм редовна, нито пиех, нито пушех. Бях подредила празнично за коледа, щях да излизам да купувам коледна елха. Синът ми беше в училище.

После следователките ме призоваха за 4 срещи в социалната служба във Веллингби, през януари-февруари 1996 г. На една среща синът ми ме придружи 15 минути. Казах само, че търсех някой детегледач, за да мога да излизам навън понякога. Та аз не бях излизала на танци от осем години насам. Само си седях у дома и се грижех за сина ми.

После се натъкнах на едно лице, той ми се представи като Ульф Хааг, секционен шеф на групата за деца и юноши. Той ми говори няколко минути. Той ме попита дали съм съгласна да се преместя да живея в един дом за разследване (ютреедниингсхйем) с моя син. Той не ми каза защо. Тъй, че не разбрах въпроса, казах само не, тогава срещата изведнъж приключи и то си отиде.

Четири дни по-късно, вторника на 5 март 1996 г., те отишли в училището и взели моя малък син, който беше само на 7 години, от неговата занималня (фриитиидсхйем), с полицаи. Аз съм била на моето работно място, бях току-що започнала да работя временна работа (бередскоопсарбйете) като чистачка след като си бях у дома заради катастрофа. Имах планове да сменя работа в Хемшенстен отново, имам образование за медицинска сестра.

Секционният шеф написа едно свидетелство, че причината да ми вземат сина била, че съм щяла съм била параноидна и психозна и опасна за развитието на сина ми. Той ме беше видял само няколко минутки в една стая. Аз не съм посещавала никакъв лекар никога, нямах никакви здравни документи.

Те взеха малкия ми седемгодишен син в дома за разследвания в Хеселби Гоурд, на ул. Априкуусгоатан, една сива грозна вила, която вече я няма.

Там вътре той бе заключен. Той нямаше право да посещава вече училище. Разрешиха ми да ходя там 1,5 часа седмично. Не ми разрешиха да ходя там и да живея с него. Те дадоха после сина ми на двама чужди души които го криха в продължение на пет години.

Аз направих жалба пред полицията, но полицията не ме взе насериозно. Те ме излъгаха да вляза в системата им да обжалвам това, което те така финно наричат за Ел Вйе Ю (LVU). Първо да съм щяла да обжалвам тогава до Сусиолнемнден. Това са всичките политици във Веллингби. Сега те са му сменили името на Стадсдйелнеемнден.

Аз бях извикана в една стая в Социалното бюро, заедно с политици. Пожелаха да ме видят за 10 минути, после ме помолиха да си ходя и не са ми приели обжалването. Социалните следователи тогава бяха написали фалшиви, лъжливи служебни изказвания за мен и за моя син и ги дали на политиците. Те не ме помолиха да видят лекарските ми свидетелства.
Да съкратя разказа, социалният шеф и социалните следователки, от групата за деца и юноши във Веллингби през 1996 г. открадна детето ми.

Моят син и аз не сме имали контакт чрез писма или по телефона през девет години.
Никой от учрежденията не ми е звънял през девет години. Те само ми го взеха и го харизаха. Политиците в Сусиолнеемнден, съда Ленсреттен, съда Каммарреттен, и така нататъка помагаха на социалните. Адвокатът на социалните нямаше нужда от някакви доказателства за това, което те твърдяха, нито лекарски документи, нищо. Те не срещнаха сина ми. Никой от тях, които взеха решение, някога е срещал сина ми. Единствените, които са го видяли, са тези двамата, които разполагат с него.

Приключих да работя. Оказах се в тежък шок, изплашена до смърт. След няколко месеци започнах да получавам ужасни атаки от паника, лекарите ми изписваха успокоителни лекарства. Оказах се парализирана да действам. Вече не тренирах, не гледах телевизия, не слушах музика, промених си начина на живот.

A eto i razvoja:

Не ми се разреши да видя сина ми от март 1996 г, три часа 1997 г със социална секретарка, няколко минути през 1998 г, един час 2000 г., нищо повече.

Изгубих най-важното време с моето дете. Не може да ги съобщиш в полицията. Те работят все още.

Моят син беше седемгодишен когато изчезна, сега е на шестнайсет години. Скъпоценното време, което е изгубено никога не ще го наваксам. Чувствувам печал. Моят живот никога няма да стане същия както беше преди да се натъкна на това. Не се чувствувам вече сигурна. Чувствувам се унизително.

www.domglomdabarnen.dinstudio.se  www.barnasrett.no www.bris.se  www.pappa-barn.se

http://enmorskamp.blogg.se  www.nkmr.orgwww.nodaddy.nuhttp://pappa.blogg.se  www.pappaliv.se

http://stoppa.lvu.nu  www.styvmorsviolen.se   www.styvbarn.se www.stulenbarndom.se

В същия момент, пролетта 1996, изгубих апартамента ни. Само бях звъняла на вратите на съседите и им казала, че училищният психолог казал, че един анонимен съсед й казал нещо и че социалните са взели сина ми. Тогава една съседка ми каза, че не й пука и ми хлопна вратата. Тя и един друг съсед писали после до „Стокхольмсхйем” (жилищна фирма за отдаване апартаменти под наем – бел. прев.), че съм ги била обвинявала, за това, че социалните са взели детето ми и че за това съм ги тероризирала. Получих предупреждение у дома от наемодателя на жилищата, предупреди ме, че ако звъня на техните врати, съм щяла да бъда изхвърлена. По това време си мислех, че синът ми щеше да се върне у дома, съседите имаха деца на същата възраст като сина ми, исках да съм приятел с тях, нямаше да е добре за децата ако не бяхме приятели. Звъннах отново, за да попитам за странното им писмо, те ми хлопнаха вратата отново, отново писали до „Стокхольмсхйем” още веднъж. Изхвърлиха ме. Тогава обжалвах до Съвета по наем (Хирееснемнден), но когато дойде времето за среща с тях, лежах у дома в леглото, съвсем объркана над факта, че сина ми го няма вече. Оставих нещата да изтекат в пясъка, тъй че аз изгубих хубавия ни тристаен.

Секционният шеф У. Хааг научил посредством поща от наемодателя, че съм изхвърлена. Той не ме попита какво се се е случило, той каза само, че ако изгубех в Съвета под наем (Хирееснемнден), нямало да получа някакъв апартамент за пробване. Никой друг от социалните ми се обади. Не получих никаква помощ от социалните да отида до Съвета под наем.

Бях се борила 18 години за да получа този тристаен. Изгубих го, защото звънях от врата на врата два пъти и не успях да кажа нищо преди човека да ми хлопне вратата. Толкова е лесно да ви изхвърлят.

Наемодателите би трябвало да станат по-коректни, преди да изхвърлят хората на улицата. Сега днес съм бездомна, но аз живея на едно хубаво място за бездомни. Тук получих много помощ от любезни хора. Изгубих сина си, нашия дом, който беше напълно обзаведен, всичките неща ги няма, нашата котка Мимми, аквариума, мишките, всичко. Имам единствено няколко фотоалбуми и видеофилми останали ми, такова, което никой не иска да гледа. Моят син не взе нищо със себе си, когато го взеха.

Бих желала да използвам предоставената ми възможност да благодаря на всички дали ми пари когато съм била навън и съм просила. Вие ми спасихте живота!

Можах да си купя лекарства когато получих паническите ми атаки. Те не се повтарят тъй често. Получавате цветя от мен.»

Жанет Ъестерстоул

(Jeanette Цsterstеl),

До днес неразгадан случай,